Уморих се от живота.
Толкова е несправедлив.
Съсипва те.
Унищожава те.
Толкова много маски има.
Толкова много зло.
За някои е фикс идея да ти съсипят живота.


Живееш. Раждаш се. Порастваш. Влюбваш се. Остаряваш. Умираш.
И за какво?
Нищо от това няма смисъл, но продължаваме да го правим.
По свое му.

Нямам нищо.
Нямам вече муза.
Нищо вече не ми остана.
Дори надеждата...
и тя вече гасне, чезне.
Чакам вдъхновение.
Чакам и се моля да дойде по-бързо.
Чакам да го срещна,
а то не среща мен.

Защо светът е така лошо устроен?
Толкова много ли искам?
Малко щастие в сивия ден...
малко...

Защо?! ;(

Защо?
Защо все на мен?!
Писна ми вече!
Все на мен ще се случи.
Все мен ще ме предадат...
Защо?
Какво съм направила?
С какво съм го заслужила?
По-щастливи ли сте сега?!
Когато аз страдам...
Дано поне да си е струвало усилията.
Доволни ли сте от живота?
Доволни ли сте от себе си?
Доказахте ли се пред света?
Като лицемери, използвачи, доносници...
клюкари, интриганти, курви...
лъжливи приятели, лъжци....
И вашето време ще дойде.
И вашите мръсни ризи ще излязат на яве.
Аз няма да направя нищо.
Съдбата ще го направи, вместо мен.