Среднощтни мисли - част 2

Хей, що не те видях снощи?! То се очакваше де... Винаги щом направа нещо с външния си вид, да се оприлича на другите и ти не се вясваш пред погледа ми. Що? По-добрия въпрос - как знаех? Знаех го! Сънувала ли съм го? Да аз съм луда вещица... бла-бла-бла. 
Днес седя и си блуждая някъде над тетрадката, която имах да преписвам - гадост! Та.. по-едно време ми изплуват в съзнанието едни таквиз стари образи в главата, смисъл стари - от бая време и някъде зацепих след малеее супер много време каква  е била целта. Всичко тръгна от това, че пишех някакъв тест за алкохолните напитки, и по-точно високо алкохолните. Просветна ми, че алкохола отпуска и маха задръжките и т.н. Ето ква ти е била целта пич! Разкрит си! Вярно не се бях замислял ама хич относно тва, ама ето дойде време - замислих се! Ето що ме гледаше така пич! Ето за кво е идело реч. Ма аз нали съм тъпа и луда па и вещица на всичко отгоре... айде няма да коментирам. Стигнах до заключението, че няма смисъл, щото си прост тапир. Що не ме пита бе? Що?!

Бтв вчера как се гъбарках с един в диското. Напълни ми се душата начи! Него го знам от много време и плейбойче го раздарва, ама нали по-малък от мен, нищо не смее да ми каже и т.н. Та гледам го аз отива и сяда върху багажа ми... на мен съответно ми кипва и си съставям план в главата : "Затръгваме ли си ще го разкарам тоя нещастник от там!". Стана време, дойде му времето, и на телефона му дойде време най-накрая някой да го извади от дупката в масата, в която беше паднал, което ми напомня - хиляди благодарности на момичето без ритъм с дългите пръсти! И... съжалявам, че си надра ръката, но много мерси, че извади телефона! Та, за оня... отивам до него, той нашия ме игнорира... Що ли? Потупвам го по рамото, тоя никва реакция. Почвам да го потупвам повече, потувпане граничещо с удари, силни удари. Тоя нашия дига глава с поглед "Тая па... ти нормална ли си?! Що ми пречиш? Кво искаш?!" Аз му права жест да стане и да си разкара задните части от нещата ми! Тоя пак седи и 2 мин загрява и накрая стана. Аз доволна се оправих с багажа. 

"I'm here for you," she said...

Сериозно, какво ми има? Какво ми става? Да му се невиди пак те сънувах. Беше единствения, който разговаряше с мен и се държеше човешки. Бях в някакво ново училище, забележете училище. Гадния директор ме избута да вляза през някаква врата, след което я тръшна шумно след мен. Аз седях 2 секунди така докато се окопитя, а 30 човека вперили поглед в мен. Усещам, че държа нещо... нещо в калъф беше. Отворих си устата и си казах името. Казах, че съм новата ученичка и че ще уча да свиря на нещо-си. Най-вероятно ставаше въпрос за  онова нещо в ръката ми. Не ми пукаше. Оная прегримираната от бюрото, (разбирайте даскалката или даскала трудно беше да се определи, дори и с грима!) изпуфтя само и ми посочи с толкова неприязън и отегчение празното място. Поех по пътя за него, усещайки че всички ме гледат. Нито се бях нагримирала( не че по принцип го правя, ама това ми придаде още по-ужасен външен вид), нито облекла като хората. Стоях там, вече седнала и приличах на клошар. От къде ги бях изнамерила тия дрехи... ОМГ! 
Стигнах до момента с теб. Ти стоеше срещу мен и ми се усмихваше мило. Не мазно, а мило. Всички останали, които до сега ме бяха гледали се отказаха, защото сметнаха, че съм твърде безинтересна. Като че ли не беше така. А ти продължаваше да ме гледаш в промеждутъците, когато оная пача оставяше да си поемете дъх от скоростното писане, на което ви подлагаше. Аз разбира се не пишех, не ми и трябваше. Диктуваха се някакви пълни безмислици. Пък аз новата реших да си го спестя. По едно време и ти реши, че трябва да си спестиш писането. Погледна ме, този път по-продължително. Усмихна се. Скромна, но сладка усмивка. Косата ти беше като на Лерман, не можех да откъсна очи от нея! Толкова хубава, толкова яка... Само аз ли я забелязвах?! Не съм маниачка на коси. ако момчето не ми хареса с каквато и прическа да е няма да ми хареса. Но в онзи момент косата беше единственото, което виждах и което имаше значение. Ти усети погледа ми и вдигна поглед от тетрадката си. Погледна ме, този път ми се усмихна по-широко. Сепнах се. Кой знае колко време сме се гледали в мълчание. Това е невъзпитано. Но колко ли е продължило това? Знам ли... Почна да ми говориш нещо, аз отговарях с кимане или кратки отговори. Точно в оня момент не ми беше до речи. На мен никога не ми е до речи, ама никога! Каза ми нещо от сорта на, че е трудно да си нов в училище и че ти ще ми помогнеш да свикна. Аз кимнах с неохота. Не ми беше то разговори сега, нито после, но щеше да е невъзпитано да откажа помощ. Та той беше първият, който ме заговори в онова снобско училище. Директора беше гаден, даскалката още повече. Ти беше като лъч светлина. Надежда, че може би ще е по-добре в новото училище. Би звънеца и понечих да стана. Нямах представа на къде да отида, но се отправих към вратата. После, после... се събудих. 

Мамка му косата ти! Погледа ти! Това още го помня! Лерман. Защо трябваше да се събудя?!


Остай всичко, ама и като се събудих първо се зарадвах от мисълта, че тая нощ не съм го сънувала отново, за да може цял ден да ме преследва в мислите ми и е го на! Спомена ме тресна в главата, като ледена снежна топка, ама много ледена! 

Защо пак трябваше да те сънувам? Защо? Това вече се превръща в болестно състояние. Защо?! *отеква въпроса в моята глава: Защо...?!*

Не мога да дам заглавие, за това ще премина на компромисен вариант. Част от песен, която слушам в момента.

Налудничави мисли посред нощ...

От много време не съм писала. Просто нямах настроение за писане. Много неща пропуснах да споделя... Както и да е. 

Новата ми мания е Лерман. Точа лиги по него. Тейлър пасти да яде! Голям сладур е и чакам с нетърпение филма за Пърси! Както и книгата. Стига да съумея да стигна да отида до някоя книжарница, добре ще да е.

Пишеше ми се по друга причина. Ама естествено пак ми убиха желанието! Уви.
Пич сънувам те цяла седмица. Що?! Де да знаех... Остави всичко друго ама винаги знаех какво ще стане, сми като те видя и знаех какво ще направиш, къде ще погледнеш, какво ще кажеш. Като някакво дежа ву...
Защо те сънувам мамка му!?! Когато му беше момента се правеше на тапир! После аз се правих, че не ми пука за теб! В действителност беше спряло да ми пука. Можех да си те подминавам, колкото си искам. Дори бях забравила за присъствието ти около мен. Виждах те всеки ден, но не реагирах на видяното. Просто някакъв образ, както всеки друг непознат по улицата. Даже те виждах само чрез периферното зрение понякога и колкото и да обичам да гледам хората по този начин, ти пак не ми задържаше интереса. Всъщност никой не го. Защо ли?! Де да знаех отговора на този въпрос. Уви!
Какво се случи? И това не знам. Продължаваше да се правиш на идиот, след което започна открито да ме дразниш и да слухтиш разговорите ми. В тоя период не водех много много разговори между другото и бях в някакво кисело настроение непрекъснато. После започнах да те хуля. Ама открито нали, всичко в очите ти казвах, защото е много лесно зад гърба... Истината понякога боли, но е истина! Ти не зацепваше около 1-2 седмици, но после някъде загря. Странно какви са тия магии? Започна да се пробваш да завържеш разговор... и то как! Нещо свързано със "Здрач". Пич, бъди по-креативен бе маму му стара! Е, чудото взе, че стана! Почна да успява в разговорите. Хубаво и? Какво от това?! Започна да прекарваш повече време на около... хах Какво стана? Защо пак не мога да спра да мисля за теб?! Нищо особено, просто... представям си разни неща и накрая се чудя тва истина ли беше или отново моето развинтено въображение! Какво стана? Няколко разговора. Е, и?! Това какво променя. Не знам. Какво промени. Може би факта, че спря да се правиш на дебил. А? Така повече те забелязвах и?! Върха беше миналата седмица. И преди сме си писали, ама деня?! Защо ми писа?! Хубав разговор проведохме, аз се базиках, той прие по друг начин нещата. Е, в последствие схвана де... На другия ден добър разговор стана...
Днес. Мамка му защо пак ме гледаше така? Тоя поглед ми липсваше. За последно го видях преди много време. Погледа. Нищо чудно и него да сънувам след днес. Мамка му знам, че няма да се получи. Не искам да храня напразни надежди. Човека се пробва, а аз се правех на тъпа овца! Питайте ме защо?! Моя милост глупачката! Защо съм толкова тъпа и винаги прецаквам всичко?! Защо?! Мразя се сериозно! Мразя се! Мразя се за това, което можеше да в момента и аз провалих всичко с това, че не отговорих. О, не... не искам пак да попадам в оная скапана дупка, от която той ме измъкна, направена от друг... Не искам отново да вървя като някаква мумия и да не виждам и чувам нищо. Да не усещам нищо. Да не чувствам нищо. Просто да се чудя защо съществувам. Дай ми смисъл да съществувам. Моля те! Ако ще правиш нещо по въпроса прави го по-живо, защото пак ще изпадна в ужасната черна дупка. Не искам там. Не ми харесва. Моля те!
Днес ме погледна... подкосиха ми се краката. Отново. И всичко заради погледа. Мамка му исках да дойда и да се вгуша в теб. Искам да ти кажа всичко, но не мога. Страх ме е. Да знаех от какво ме е страх. Добре щеше да е. Днес... човече спомних си как ме прегръщаше... да му се невиди непрекъснато си го представям отново и отново. Не мога да спра. Всичко на забавен каданс, сякаш времето е спряло и около нас няма други хора. Само аз и ти.  Погледа. Тоя поглед... никога няма да го забравя. Сякаш прегръщаш не мен, а сърцето ми. Пленяваш го. Това ми липсва. адски ми липсва. Върни ми сърцето мамка му. Искам си го! Или ми го върни, или ще изтръгна твоето!!! Не се шегувам!

Сега седя и цивря. Да ме пита човек защо цивря в 12 през нощта?! Тъпо. Адски тъпо.

Имам чувството, че си единствения който ме е виждал в такова настроение - гадно, кофти и всичко останало и като за капак да се разцивря. Ей така. За спорта. Защото прекалено много съм събрала в себе си. Единствения, който като ме видя не ми се изхили в лицето. Благодаря! Поне не го направи пред мен. После ми се смей пред всички останали колкото щеш... 10х, че се смили над мен. Винаги ме защитава. Много ти благодаря за това!

Леле колко изписах, но ми олекна. Това е важното за мен.  Пич ти си вдъхновението на всичко това... 

Разбирам, че прекалих "малко" с псуването, ама като не мога да се стърпя. Не, аз търпя, ама се натрупва и се пази вътре в мен, а това хич не ми се отразява добре. Но сега... чувствам, че премахнах цялото напрежение, което бях натрупала. Излях си душата, а това рядко правя. Може би това ми е проблема. Иска ми се да можеш да разбереш, но уви - няма как. И мечти повече не останаха. Всичко ми взе... Нищо не остава. Ето пак цивря. О.о спирам.

Хубаво е човек да мечтае. Аз прекалявам. Това е резултата. Душата ми се храни само с празни надежди и нищо друго.