Сериозно, какво ми има? Какво ми става? Да му се невиди пак те сънувах. Беше единствения, който разговаряше с мен и се държеше човешки. Бях в някакво ново училище, забележете училище. Гадния директор ме избута да вляза през някаква врата, след което я тръшна шумно след мен. Аз седях 2 секунди така докато се окопитя, а 30 човека вперили поглед в мен. Усещам, че държа нещо... нещо в калъф беше. Отворих си устата и си казах името. Казах, че съм новата ученичка и че ще уча да свиря на нещо-си. Най-вероятно ставаше въпрос за онова нещо в ръката ми. Не ми пукаше. Оная прегримираната от бюрото, (разбирайте даскалката или даскала трудно беше да се определи, дори и с грима!) изпуфтя само и ми посочи с толкова неприязън и отегчение празното място. Поех по пътя за него, усещайки че всички ме гледат. Нито се бях нагримирала( не че по принцип го правя, ама това ми придаде още по-ужасен външен вид), нито облекла като хората. Стоях там, вече седнала и приличах на клошар. От къде ги бях изнамерила тия дрехи... ОМГ!
Стигнах до момента с теб. Ти стоеше срещу мен и ми се усмихваше мило. Не мазно, а мило. Всички останали, които до сега ме бяха гледали се отказаха, защото сметнаха, че съм твърде безинтересна. Като че ли не беше така. А ти продължаваше да ме гледаш в промеждутъците, когато оная пача оставяше да си поемете дъх от скоростното писане, на което ви подлагаше. Аз разбира се не пишех, не ми и трябваше. Диктуваха се някакви пълни безмислици. Пък аз новата реших да си го спестя. По едно време и ти реши, че трябва да си спестиш писането. Погледна ме, този път по-продължително. Усмихна се. Скромна, но сладка усмивка. Косата ти беше като на Лерман, не можех да откъсна очи от нея! Толкова хубава, толкова яка... Само аз ли я забелязвах?! Не съм маниачка на коси. ако момчето не ми хареса с каквато и прическа да е няма да ми хареса. Но в онзи момент косата беше единственото, което виждах и което имаше значение. Ти усети погледа ми и вдигна поглед от тетрадката си. Погледна ме, този път ми се усмихна по-широко. Сепнах се. Кой знае колко време сме се гледали в мълчание. Това е невъзпитано. Но колко ли е продължило това? Знам ли... Почна да ми говориш нещо, аз отговарях с кимане или кратки отговори. Точно в оня момент не ми беше до речи. На мен никога не ми е до речи, ама никога! Каза ми нещо от сорта на, че е трудно да си нов в училище и че ти ще ми помогнеш да свикна. Аз кимнах с неохота. Не ми беше то разговори сега, нито после, но щеше да е невъзпитано да откажа помощ. Та той беше първият, който ме заговори в онова снобско училище. Директора беше гаден, даскалката още повече. Ти беше като лъч светлина. Надежда, че може би ще е по-добре в новото училище. Би звънеца и понечих да стана. Нямах представа на къде да отида, но се отправих към вратата. После, после... се събудих.
Мамка му косата ти! Погледа ти! Това още го помня! Лерман. Защо трябваше да се събудя?!
Остай всичко, ама и като се събудих първо се зарадвах от мисълта, че тая нощ не съм го сънувала отново, за да може цял ден да ме преследва в мислите ми и е го на! Спомена ме тресна в главата, като ледена снежна топка, ама много ледена!
Защо пак трябваше да те сънувам? Защо? Това вече се превръща в болестно състояние. Защо?! *отеква въпроса в моята глава:
Защо...?!*
Не мога да дам заглавие, за това ще премина на компромисен вариант. Част от песен, която слушам в момента.
В